диалози с душата

Така ме беше завладялa темата за любопитството, че не отлепи ръце от гърлото ми, докато не започнах да проучвам дали отсъствието му би довело до душевно страдание – не само дали бихме могли да живеем без него, но дали бихме искали да живеем.

Резултати от две скорошни изследвания показват, че липсата на любопитство,  ниската заинтересованост към света и отказът от впускане в сложни когнитивни процеси, биха могли да предскажат повишени симптоми на тревожност и депресия  (He & Lui, 2025; Zainal & Newman, 2021).
И две още по-благи: индивидите, прояващи любопитство, е по-вероятно да пожелаят случването на личностна и поведенческа промяна вследсвтвие на себерефлексията и придружаващия я интерес към впускането в непознати неща и създаването на нови цели  (Kaczmarek et al., 2014; Miller, 2025).  

Любопитството, отделно от ролята си на когнитивна характеристика и в унисон с тази на антидот срещу екзистенциалната инертност, е може би един от признаците, че човек  все още е обърнат към живота.

След като вече зададох екзистенциален въпрос, би било невъзпитано да подмина съответната литература, провокирала  втората част от заглавието.

Темата неимоверно би провокирала нов поток от мисли у съвременния, стремящ се към промяна човек, със същата сила, с която би замислила и онзи, който стремглаво се преджижва към подслона на екзистенциалната празнота (разпоната още като „безсмислие“, а  напоследък отразена в ежедневни микрожестове като по-естетико-филологически издържаната le defilement passif  или «безцелно скролване»).

Като страничен наблюдател на  активно злоупотребяващи със скуката, съм забелязала липса на заинтересованост към изследването на света, непознатото, себе си.

През погледа на смисъл-ориентираната психологическа литература, неделната невроза (Frankl, 1930) включва преживяването на безсмислие, вътрешна празнота и усещане за попадане в екзистенциален вакуум – хроничното чувство за загуба на цел, посока, смисъл; за вътрешна празнота.
Следователно когато умът се освободи от дежурна заетост, усещането за празнота и загуба дори на микроусещане за смисъл, се превръщат в настойници на свободното време.  А между пролуката на сега и после, започва съставянето на мисловни планове за действие, целящи довеждането на духа до временна хомеостаза.

Проявата на любопитство, уви, рядко е обозначена като посока в компаса на човек, който преживява себе си като неизпълнен. Всъщност той може и да не различава пътеката на вакуума от пътеката на избора на едно по-различно ежедневие.

Скуката се е превърнала в съдба.

 Превърнала се е в примиреното  „такъв е животът…“; безразличното „ да убия време…“; в безцелното le defilement passif; в „ден да мине, друг да дойде…“.

Именно тук любопитството гъделичка екзистенциалния вакуум. Гъделът се крие в  докосването до средата, до себе си, до науката, до творчеството, до големите, че и до малките въпроси. То има способността да разплита съставните им части, докато връща човека в някогашното му амплоа на  „малък учен“ (Piaget, 1936).

А макар митът за Пандора да превръща любопитството в причина за човешко страдание, Надежда е тази, която остава след него.

И тъй като е важно (а понякога животоспасяващо) за развитието на духа (че и на когницията), чуждите разсъждения да бъдат поставяни под въпрос,
последващите редове ще разгледат онова, което Хайдегер описва като „…битийната тенденция към гледането… опит за бягство от настоящето…проява на ненужна заинтересованост към друг…“ и други провокативни дефиниции.

Поставям след астериск субективното ми възприятие по въпроса.

Подозрителният прочит на Хайдегер спрямо проявата на любопитство изглежда е целял да заземи човечеството чрез отразяването на неутолимия му стремеж  към удоволствие и/или опит за контрол върху него.

В своето „Битие и време“ (1927), той съотнася тази когнитивна характеристика с желанието да видим, да чуем, да усетим, да си докажем, че нещо-то същестува; че битието битува и ние битуваме в него. А ние, пък, контролиращите, все трябва да го погледнем, вкусим, докоснем, чуем, за да

 не му се оставим да ни изненада. Да го говорим, а не да го бъдем.
(А колко ощетяващо би било!)

Потокът удържа съпротивление, но вероятно борбата срещу него би била изтощаваща.

Именно този прочит приканва към съгласие.

Философът, изглежда, е изпитвал неприязън към наблюдаващите, рационализиращите живота; онези, които не смятат за нужно да се ангажират с него.
Следователно дори и да приемем Хайдегеровото описание на любопитството като изход от битието, остава възможна и интерпретацията, че именно любопитството е движението към живота, а не бягство от него.

А ако красотата не успее да понесе отговорността да спаси света, то протягането към изследване на живота би могло тихомълком да осинови тази задача. И ще вземе Надежда със себе си, тъй като тя трудно съжителства с Безразличие. Въпреки че като млад си падал по «бавния живот», с годините Безразличие объркал спокойствието с апатията. Накрая изисквал от Надежда единствено да спуска щорите и да търси дистанционното между възглавниците на дивана.
Една сутрин, обаче, Надежда, устремила поглед и си задала въпрос:

Дали пък отказът от Безразличие не е първото доказателство, че животът продължава?